; Дими Борисова спечели награда от международен литературен конкурс | ПАРАЛЕЛ 44 __ ПОРТАЛЪТ
 
|

Дими Борисова спечели награда от международен литературен конкурс

Писателката Дими Борисова спечели втората награда в раздела за разказ в международния литературен конкурс „Изящното перо”, проведен в рамките на Фестивала на българската култура в САЩ. Организатор беше Салонът за българска култура и духовност /СБКД/ в Чикаго, а съдействие оказаха Генералното ни консулство, колективният център „Магура” и вестниците „България сега” и „EuroChicago” в американския град.

Участвали са 462 работи /339 стихотворения и 123 разказа/, изпратени от живеещи в различни държави 263 български творци, оценени от петчленно жури с председател литераторът Ангелина Дичева. Голямата конкуренция не е попречило на нашата авторка да се нареди сред най-добрите. Тя е класирана на второ място за разказа си „Приказка за чинара”, получавайки и специална грамота, връчена й от президента на СБКД в Чикаго Снежана Галчева.

Дими Борисова е псевдонимът на известната бизнесдама Димитричка Георгиева, осъществила в зората на демокрацията първата приватизационна сделка в страната, купувайки комбинат „Нектар” в Силистра. В началото всички я знаеха само като предприемач, но после разбраха, че притежава и литературен талант, който развива, като твори през свободното си време. Към момента тя вече има 6 издадени книги с лирика и проза, включително романът й трилогия „Сама по пътя”. Удостоявана е с високи отличия на различни конкурси, а сега се представи достойно и на този в САЩ, споделиха нейните почитатели, поздравявайки я с успеха.

 

 

ПРИКАЗКА ЗА ЧИНАРА

Дими БОРИСОВА

През есента един сив орел летял със силните си крила високо в небесата. В здравия си клюн носел един плод на чинар, но както летял, се загледал в една красива орлица, която летяла срещу него и изпуснал плячката си.

Паднал здрав бодливият плод сред едно широко поле. Дошла зимата и го затрупала с дебела покривка сняг. Плодът се свил под снега. От тежестта на зимната покривка бодилчетата му се забили дълбоко в земята. Преживял студените дни на топло.

Дошла пролетта. Стопили се снеговете, затоплила се земята и неволно посаденият плод покарал зелени ластари. Родил се красив чинар. Раснал дълги години, изваял по кората на ствола си дантели, а на местата по снагата си, където бил наранен, зашивал красиви кръпки. След години изглеждал съвършено, величествено и кичесто дърво с големи листа, бродирани с нарязана шевица. Много птици си създали дом в неговите клони. Огласяли поля и гори с чудните си песни. Катериците живеели в хралупите си, издълбани в ствола му. Тичали на воля по цялото му тяло. Под неговата сянка се криели от слънцето хората, които работели на полето, а щом завалял проливен дъжд, чинарът бил техният подслон. Пътници си почивали под неговата дебела сянка. Прочул се чинарът с доброто си сърце и хората си правели срещи и празнували празниците си под него.

Уморил се чинарът да бъде сам и си помислил: „Вярно, защитен съм, сигурен съм тук сред полето, пък и хората ме харесват, не ме нараняват. Птиците ме пазят, защото им разреших да живеят върху мен, ама сякаш започна да ми дотяга тази тишина, когато няма никой. Имам още дълги години да живея. Ще помоля корените си да пуснат един ластар, да порасне до мен брат-чинар, та да бъдем двама, да си говорим, когато никой не идва.“

Казано-сторено. Помолил чинарът корените си и през следващата пролет те пуснали един ластар, та да бъдат двамата другари.

Ластарът – млад, зелен, хубавец, като поизраснал, се огледал наоколо. Видял съвсем близо до него красивото тяло на брат си, но не виждал върховете му. Те били толкова високи, че стигали слънцето.

– О-о-о, много си висок, но аз ще те настигна. Какво като си по-голям от мен…? Той вижда пръв слънцето, първите капки дъжд най-напред него обливат… Какво като съм млад? С какво е заслужил той това предимство? Ще го настигна и ще стана по-висок и по-красив от него. – Зарекъл се със завист младият ластар.

Решил категорично да изпълни обещанието си, дадено пред себе си. Изсмуквал два пъти повече живия сок от корените на брат си и тръгнал бързо да расте. За три месеца бил вече висок до върховете на чинара – щастлив и самодоволен.

Един ден ластарът се обърнал към големия си брат:

– Ей, братко, ти колко години растеш?

Големият чинар отговорил спокойно:

– Мен ли питаш? Ще ти кажа, цели четиридесет години, и ето ме колко съм пораснал.

– Ах, – присмял се младият ластар – ти растеш цели четиридесет години, пък аз само за три месеца те настигнах. Ха-ха-ха…

Величественият чинар извил върховете си и го погледнал. За негова изненада ластарът го настигнал по височина, но нямал нито един клон да го крепи от силния вятър. Тогава големият чинар загрижено го попитал:

– Слушай, братко, а когато задуха севернякът какво ще правиш? Високо си се издигнал от топлата земя. Ще бъде студено и ти ще замръзнеш. Не си пуснал клони да те крепят от вятъра, само нагоре растеш. Помисли си…

– Не се притеснявай за мене – отговорил младият ластар. – Мен слънцето ще ме грее през всички сезони. Висок съм, колкото тебе, че и по-висок ще стана за месец, и не ме е страх от нищо…

– Добре, щом мислиш, че ще оцелееш…, – отговорил чинарът – ще видим… – и млъкнал.

Обърнал големият брат кичестите си върхове и продължил да се радва на песните на птиците, на пъргавите катерички, на слънцето, на широките поля, на горите, които виждал чак зад хоризонта.

Дошла есента. Паднала дебела слана и попарила листата на всички живи растения. Не пожалила листата на чинара и на младия ластар – попарила ги. Зелените бродирани листа изглеждали вече стари, съсухрени, жълти, като старици. Задухал силен, есенен вятър и издухал от снагата им пожълтелите листа.

След месец-два паднал първият сняг. Слънцето се скрило и всичко наоколо замръзнало. Високият, слаб ластар треперел от студ. Виелиците огъвали младото му тяло и той се превивал от болка. Един ден връхлетяла люта вихрушка, по-люта от виелиците, които духали до този ден. Ластарът не издържал и младото му, замръзнало тяло се пречупило. Жалко…, младият брат чинар се простил със земния живот завинаги.

Отново дошла пролетта и големият брат чинар се огледал за малкия си брат, просто да си поговорят. Нямало следа, нито белег от него. Натъжил се величественият чинар, жалостиво навел, като поклон, дебелите си клони над земята. Изохкал дълбоко с голямото си тяло. Птичките уплашени се разлетели, а катеричките се спрели, онемели по местата си. Чинарът тихичко промълвил с гръмкия си глас, сякаш оплаквал по-малкия си брат: „Да беше по-търпелив и не толкова завистлив, да беше по-предпазлив и не толкова горд, и самонадеян, дълго щеше да живееш. Двамата щяхме да си говорим, нямаше да има самота, а когато аз в дълбоки старини си замина от земята, щях да ти оставя целия простор, който виждам. Първите лъчи на слънцето щяха да огряват теб, първите капки дъжд щяха да падат върху теб. Щеше и ти да се прочуеш с добрината си, като мене. Ама…, ех, братко…“

Думите на чинара се загубили в безкрайността. Лек ветрец духнал в клоните му и отнесъл скръбта му. Преросил дъждец и го освежил. С времето всяка загуба се изтрива от паметта. Тогава той си спомнил поговорката, която чувал още като плод от предците си, че: „Който сам си направи зло и Бог не може да го спаси.“

Големият чинар гордо изправил върховете си. Не се винял и не съжалявал за времето, когато отправил молбата към корените си. Взел си обаче поука – никога да не свързва бъдещето си с непознати, дори да му бъде брат, а само с такива живини, които притежават като неговите качества, за да запази душата си от страдание.

Продължил с радост да прави добрини на земята, както съдбата му е отредила. Ветрове и бури, гръмотевици и светкавици не успели да го сломят. Много векове живял мъдрият чинар – красив и величествен.

2 коментара по “Дими Борисова спечели награда от международен литературен конкурс”

  1. точката каза:

    Да напише роман на тема“Как таковах майката на консервената в Силистра“! Първа сделка в България- първа да я проверят за приватизацията! После да пише от панделата в Сливен!

    Палец нагоре 12 Палец надолу 0

  2. Ванушка Павлова каза:

    На вниманието на ,,Точката каза,, – Уважаема точка, какво сте се разтреперили от злъч и злоба?! Госпожа Борисова е получила международно признание на творбата си! Оценена е от международно жури!!! А Вие кой сте? – Някакъв си страхлив анонимник, който и името си не смее да напише!

    Палец нагоре 0 Палец надолу 5

Коментирайте

Правила за коментиране