Колко струва минута мълчание?
Днес се навършват 70 години от подписването на Крайовската спогодба, която връща Южна Добруджа в пределите на България и дава свобода на Силистра.
Днес обаче венци и цветя няма да бъдат поднесени пред Паметника на добруджанските революционери. А и пред никой друг. От общината съобщиха, че нямали средства за китки, областната администрация също нямала да вземе отношение към празника. Партиите и гражданските сдружения за пореден път си замълчаха – едни, защото въобще не са чували за празника, а други – „да не разсърдим комшиите”, предвид общото ни еврочленство.
Противоречивата личност на Дочо Михайлов все още не дава покой на местната и централна власт. През годините след убийството му той е обявяван за какъв ли не – бандит-конекрадец, анархист, националист, фашист, комунист. Със смяната на всяка власт или поредна политическа сила е ту заклеймяван, ту възвеличаван. Единствено народът тачи личността му и я определя най-точно – добруджанският апостол Дочо Михайлов.
През 1958 година в центъра на Силистра тогавашната власт издига паметник в чест на българите, дали живота си за освобождаването на Южна Добруджа. На пиедестала – на най-високото място, поставят фигурата на Дочо Михайлов. Автор на скулптурата е Георги Коцев от Ботевград. Още тогава на силистренци им прави впечатление, че фигурата на революционера гледа през вежди, със стиснати юмруци, към партийната централа. На източната и западната страни на пиедестала скулпторът Павел Метеоров /автор и на паметника на Стефан Караджа/ вгражда барелефите на съратниците на силистренския апостол – д-р Петър Вичев и Димитър Дончев – Доктора. Години по-късно в кухината на пиедестала са поставени урните с тленните останки и на други добруджанци, борили се за свободата, а имената им са изписани на плоча, монтирана на северната страна на паметника.
И, ако кризата и безпаричието са някаква основателна причина за днешната липсата на венци, то буди недоумение и липсата поне на организиране на поклонение. Всеки би купил по едно цвете и би свел глава в знак на почит.
Защото – колко струва една минута мълчание?
Алексей МИНЕВ
Не смеят да поемат никаква инициатива, която не е съгласувана с Б.Б. Пък и колко от управниците днес във властта , могат да оценят събитието преди 70 години с неговите плюсове и минуси.
От моя дядо, много добър и кротък човек знам, че Дочо Михайлов е мародерствал из селата, крал е животните на хората и…дори е посягал на жени. Така че да не се опитваме да пренаписваме историята или да се учим на исторически истини от комунистически учебници. Много ми е интересно кой именно тачи името на Дочо Михайлов и дали има нещо общо с червените другари. А по повод честванията мисля, че не е необходимо непременно организирано да се поднасят венци и цветя, за да се почете един празник, стига с тези прийоми от минало време! Всеки гражданин може сам да поднесе цвете или да разкаже на децата си какво се е случило преди 70 години и това е по-възпитателно отколкото масовките. Като иска Минев, да сложи едно цвете пред паметната плоча на Цар Освободител в парка. И да помълчи.
еJ такива кротки и благи душиици като дедоти са чакали независимоста на Добруджа да им падне от небето , то илиза от думите на дедоти че румънците са били и те мирни и кротки и Дочо Михайлов и ДРО са им разваляли рахатя и на едните и другите
Чобан (от турски) Петре (румънско име), моят дядо, а не дЕдо, мир на праха му за жалост е патил много от комунистите. И ако казвам, че е бил кротък човек, имам предвид добър човек с благ характер. Пък ти като назнайваш толкова много историята…бе я кажи ДРО и Дочо ти ли са причина да падне румънско-чокойската власт или дългогодишната българска дипломация? А дядо ми не е казвал, че румънската окупация е нещо хубаво, забележи, че става дума само за делата на Дочо Михайлов. И нека запазим добрия тон – дядо, а не дЕдо.
само , че докато българската дипломациа си свърши работата минават 22 години а през това време Румънци и Аромъни или цинцари както ги знаем са тормозели Добруджанци и отпор им дават именно четите на ДРО ,и наказвали и със смърт дори , както е случая с кмета на Сребърна, Румънец които почнал да да безчинства и са го гръмнали в засада във фаитона му в местноста кълнежа .И аз не сомунист но нека не си забравяме чедата на Добруджа .Омръзнало ми е да слушам за македонски комити ,на името на Яне Сандански и паметници , а по негова заповед са били убити много патриоти и запалил такъв хубав град като Мелник и затова сега е като едно малко село
Организирано поднасяне на цветя имаше при комунизма – под строй, отсъстващи, закъснели, равнис, знамена… Да, такова празнуване е отхвърлено и предизвиква само иронични усмивки. Но сега тая дата се оказва изобщо забравена и неспомената. И това няма как да не означава , че управниците съзнателно я прескачат, натирват я в задния двор. И няма как да не носи политически значения. Когато властта поднася цветя, това значи, че официализира събитието и го превръща в значима дата от националния или местния календар. Никой не иска такова „организирано“, военизирано и задължително честване. Скритият въпрос на г-н Минев е защо една бележита за Добруджа и България дата не се превръща във важна и за властта, и за хората чрез ритуализиране на отбелязването й.
Разбира се, тук важното не са венците, цветята и парите за тях. Представителните разходи и на Кмета, и на Областния управител отиват за кафета, кола и почерпки и от тях без усилия могат да се „икономисат“ пари и за преклонението пред историческата памет. Важното е друго. Защо кръглата 70-годишнина от възвръщането към Родината на Южна Добруджа, на целия Силистренски окръг и на нашия град Силистра, защо събитието, с което препатилите и изтерзани добруджанци получават своята свобода, е подценено, изхвърлено на заден план, неофициализирано и непризнато от местните и националните власти ? Защо за годишнината от края на Втората световна война, с която окупираната от Съветската армия България остава затворена за 45 години в робство зад желязната завеса на комунистическия блок бе утвърдена областна програма, а за 70-годишнината от частично възстановената национална цялост на България няма дори и цветя ?
Същността на моето питане е: кой и защо омаловажи и не призна значимостта на това събитие – толкова важно за нашия край и за България.
Г-н Коев, чест и почитания! Подкрепям напълно мнението ви! Вярвам, че и двата ви въпроса са риторични, но все пак… На първия – относно края на Втората световна война. Ами много ясно – честват си го комуноидите, които все още управляват в Силистра. То за тях си е празник – нали след тая окупация почнаха те да колят и да бесят (буквално), че и отрочетата им се ненаситиха на „багините“ на строя. Връх на наглостта (но за съжаление – не последен) бе, че никъде в тази програма не бе отбелязано че това е Денят на Европа! Има ли смисъл да отговарям на втория въпрос! Със здраве!
Като се извинявам на г-н Минев, искам да направя малка корекция. Крайовската спогодба /договор/ е подписана на 7 септември. На 21 септември в Тутракан властта е предадена на България, а най-после, на 1 октомври 1940 г. българските войски влизат в гр. Силистра и започва предаването на властта и тук.
Паметника на Дочо трябва да се махне!Поклон пред падналите за Добруджа,но да го сложат някъде на брега на Дунава или в парка и който иска да си поднася венци.На негово място да се направи един европейски площад,че нашият е като мегдан.
Да направим един МОЛ няма ли да е по добре
Др. Балушев нали е историк по образование????
Я да поеме инициативата вед-на-га!!!
Много правилно са постъпили от общината- трябва да се пести от венци и китки, за да има по-вече пари за командировки. Следващата стъпка е премахването на паметника и построяването на шадраван към мини МОЛа на Райчев. Щом няма печалба от нещо, то трябва да се подминава и да се гледа към следващия търг, какво значи тук някаква си традиция и история.
А моят коментар кой го изтри?
Грешка е станала в бързината. Изтрихме един друг коментар, който беше пълен с обиди на верска и етническа основа, но без да искаме изтрихме и вашия. Вече е възстановен, поднасяме си извинението за грешката.
Обстановката в Силистра в навечерието на Освобождението по спомен на българския пълномощен министър в Букурещ Петров – Чомаков:
„Както и в останалата част на Добруджа, населението на Силистра бе главно българско и то горещо желаеше да се присъедини към майката-родина. Ненадейното появяване на дипломатическата кола с малко българско знаме на бронята си не можеше да не възбуди дълбоки чувства в сърцата на хората събрани на малкия централен площад, където спряхме да обядваме в един ресторант, заемайки една от масите, разположени на широкия тротоар.
Това бяха чувства, които не се изразяваха нито с думи, нито с движения, но само с дълги втренчени погледи, които бяха по-красноречиви от всичко друго. Обаче никой не посмя да се доближи, или да говори с нас. Само сервитьорът, навеждайки се да ни сервира, прошепна в ухото ми: “От легацията ли сте?” “Да”, казах му. Тогава го обхвана някакво ненадейно вълнение и започна да снове между масите, като някъде напълваше някоя чаша, избърсваше някоя троха, изпъваше покривките на някои от масите, и шепнешком съобщи новината на всички.
Ние общо взето мълчахме през време на обеда, но когато дойде време да плащаме сметката, сервитьорът отказа да вземе пари от мен и запита: “Кога ще бъдем освободени?” “Скоро”, отговорих му. Нямаше по-кратка дума, и все пак нищо друго не можеше да представлява по-добра вест за тези изпълнени с очакване хора.възбудено бръмчене премина през масите, когато сервитьорът отново предаде новината…“
Откъс от „Силистра – летопис за непреклонния град“, Борис Илиев:
„На 1 октомври 1940 година силистренци тържествено посрещат българската войска.
Над града плющят българските трицветни знамена. Порти и огради са окичени с венци. Улиците са пълни с народ. Празнично облечени мъже и жени, ликуващи млади и стари не се уморяват да викат „ура“. Пъстра навалица от бели забрадки, алени фусти, шити ръкави и накривени черни калпаци, редом с грижливо изчеткани официални костюми и бомбета се вълнува и плиска по улиците, изпълва площада в центъра на града и се трупа около тържествената разкошна арка, увенчана със знаците и символите на българската държава.
Военната музика свири „Шуми Марица“!
Конницата в строен ред трополи по паважа. Сивите каски на войниците бляскат под лъчите на слънцето.
- Ура! Ура за България!
Под арката, девойки в национална носия със сребърни подноси, покрити с белоткани дълги пешкири, поднасят на освободителите сол и хляб.
- Добре дошли! Добре дошли навеки!
Силистра за трети път и завинаги преминава в пределите на България!“
Честит празник, съграждани!
П. П. Фенклуб „Доростол“ отбеляза 70-годишнината от освобождението на Южна Добруджа по време на мачовете в Добрич и Русе. Запалянковците издигнаха трансперант „70 години свободна Добруджа“, зад който се вееше българският национален флаг. Картината бе допълнена от димки в бяло -зелено – червено. Всичко това бе съпроводено с изпяването на националния химн под ръкоплясканията на публиката на противниковите отбори.