ПАВЕЛ МАТЕВ: ПОЕЗИЯТА Е ПУБЛИЧНА САМОТА

Скъпи приятели,

екипът на „Паралел44“ продължава и днес с новата инициатива, а именно – през събота и неделя да ви предоставя стихове и разкази на известни български творци… Идеята е да не забравяме, че сме ги имали, имаме ги и ще продължаваме да ги имаме: достатъчен повод, за да събудим гордия български дух у нас, защото те са на същия пиедестал, на който отдавна са стъпили и онези, които сочим като световни класици. Вчера ви припомнихме за големия български поет Добромир Тонев, а днес ви предоставяме една малка част от стиховете на незабравимия Павел Матев, който за жалост от 2006-та година вече е покойник. Като малък много обичал да върви по пътеките между житата и да чете Йовков. Оттогава е и любовта му към литературата. Малцина обаче вероятно знаят, че в стихотворението „Писмо до мама“, послужило за основа на една от легендарните песни на Емил Димитров, е разказана истинска история от живота на поета – как неговата майка реже буйните си коси и ги продава на перукери за 2500 тогавашни лева, за да плати таксата му за гимназията. Критиците определяха стиховете на Павел Матев като твърде философски, но признаваха, че едновременно с това са и нежни. Самият Матев беше убеден, че поезията е публична самота. „Твориш само, за да те чуят хората“, казваше той. Също критиците му бяха сложили етикета „тъжния поет“.

ПИСМО ДО МАМА

Каква невеста си била ти, мамо!
как светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана
за първото ти сватбено хоро.

Като сърна на горската поляна
внезапно озовала се в кордон –
изтръпнала – забравила си, мамо,
да сториш на свекървата поклон.

Ти – другоселка в кръг от непознати!
Но те простили малкия ти грях.
сто чирпанлии – набори на тати –
залели всичко с вино и със смях.

А ти в хорото – пъргава, чевръста –
отмеряш стъпка, в свян навеждаш взор.
А плитките ти две змии до кръста –
пленили младоженческия двор.

Какви коси! Едничка ли девойка
въздишала на моминския праг
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг.

Във тях е пресен черноземен блясък
и златото на утринна заря,
среброто на подводен ръчен пясък
и бронза сив на хлебната кора

преливали се буйно или плахо…
Години, мамо, има оттогаз.
И три деца с косите ти играха,
със тях играх във люлката и аз.

Те милваха лицето ми, когато
целуваше ме нежна и добра.
Те паднаха в безреда онуй лято,
в което оковаха моя брат.

Тогава ти завърза ги в чембера.
Сълзи покриха бледите страни.
и дирих аз утеха да намеря,
но лесно ли е във такива дни?

В такива дни аз – плахото селяче –
поисках за гимназия пари.
А ти над бедността ни да поплачеш
зад кладенеца привечер се скри.

На заранта – прегърбена и жалка –
с отрязани коси, с подпухнали очи –
прегърна ме и каза: “ Припечелих малко.
Вземи парите, сине, и учи!”

Сега са други времена, друг – простора.
Пораснах. Учих. Ето ме сега.
Здрависват ме с любов добрите хора,
и ненавижда, мрази ме врага.

Но пиша аз и искам да съм верен,
и любовта стиха ми да краси.
Ала назад ли погледа си вперя,
аз виждам твоите отрязани коси.

Дали стиха ми днес те утешава
и в песните ми виждаш ли, кажи,
отплатата за мъката тогава,
която не на теб, но мен сега тежи?

Едва ли… Ала ще успея, мамо!
Как няма да успее оня син,
пред който като неплатен огромен данък
лежат продадените майчини коси.

***
Още има люлякови нощи –
невиждащи очи в притулен час.
Още има люлякови нощи –
безумия от закъсняла страст.

Минути непонятни и крилати,
нетърпеливи жестове, слова,
които ме спасяват без остатък
от вечната, от вечната мълва.

И ето я пределната отплата –
един акорд от сложен послеслов.
И доловили тоя звук сърцата
умират разрушени от любов.

***

Синева
Ти отмина…
Сякаш сън,
сякаш сняг,
сякаш дъжд,
сякаш пролет
и есен,
и зима…

Твойта сянка над младата ръж
се изви като кърпичка синя.

Непрежалена тъжна шега
като яребица се заобажда.
И една ароматна тъга
почна лекичко
да те възражда.

Аз се спрях.
И затворих очи.
Вероятно да те преживея…
А душата виновно мълчи.
Само сянката мина през нея.

Само вятъра вейна едва.
Пиле някакво изписука…

Ах, каква,
ах, каква синева
сме забравили някога тука.

***

Любов – магическа реалност,
неоскърбени светове,
в които жадно и нормално
сърцето-чудо ни зове.

То търси истина и милост
и в синкавия полуздрач
се смесват най-необяснимо
очакван смях с нечакан плач.

И веят в тръпните дървета
нехайни, неми ветрове.
А в странен климат
по полето
цъфтят заветни цветове.

Най-често във предсънно време
дъжд люляков ще зароси.
Там чуваш честни обяснения
и още вярваш на сълзи.

И накипяла правда има
във жеста, в трепета, в гласа:
или отчаян ще заминеш,
или ще вършиш чудеса.

* * *

И да стихнат големите страсти,
и да легна под земен покров –
ще си взема за спомен и щастие
неспокойната дума Любов.

Неспокойния образ ще взема,
две големи и плахи очи –
две заглавия на поема,
дето твоето име звучи.

Едно Черно море – да ме носи;
една чайка – над мен да кръжи;
и тракийските коловози –
да ме водят при вити лози.

Един тръпен завой на Марица;
една южна, печална звезда;
една сянка от бор и елица;
един извор със снежна вода.

Един бял лист, на който ще пиша
със един неумиращ копнеж.
И две сълзи – които ти скришом
на прощаване ще ми дадеш.

***

Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда –
далечна, но със близко име,
която свети без следа.

И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.

Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми, тревожна бездна –
живей щастливия си плен.

Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!