Расизъм? Опазил ни Господ!

Иво Петров

Иво ПЕТРОВ, телевизия „Европа“

Замисляли ли сте се някога колко сложен и същевременно елементарен пъзел са хорските предразсъдъци. Те много често избиват и в чисти комплекси? Понякога с глобално звучене! Трябва само човек да надникне леко в килера на общоприетите етикети за благоприличие на цели нации и оттам могат да наизпоскачат неузнаваеми бели мишки. Някои превърнали се с времето в сериозни мутанти. Но извадени на светло са доста смешни.
Много често вместо с истинските им имена ги дегизираме с термини като например толерантност, само и само да прикрием факта, че са си просто бели мишки от килера с гузна съвест на народите. Ако не друго, подобен прочит на „сериозни“ обществени теми може да е доста развеселяващ. Тези стереотипи са географски и културно обусловени, като несъмнено по северноамериканския континент подскачат най-големите бели мишоци…
За тези, които все още отчаяно се лутат в търсене на тънката нишка на смисъла в настоящото четиво – няма страшно, това е доказателство, че при вас всичко е наред и вие сте успешен продукт на „западния“ културно-образователен конвейер. Няма лошо. В един клуб сме. И аз съм част от същото. Слава Богу и по-голямата част от модерния свят е с нас (или ние с него). Но от тази си позиция това не ни пречи да задаваме въпроси. Та в тази връзка се изкуших любителски да поразровя някои общоприети норми на съвременните общества.
Както почти във всичко, Северна Америка е най-богата на весели илюстрации на обществени и социални предразсъдъци, въплътени в любопитни норми за поведение и благоприличие. Така например добрият етикет, който много често е и категорично изискване в много американски институции и организации, не предполага честитенето на Коледа. Поздрави като „Весела Коледа“, „Честита Коледа“ и споменаването на думата Коледа не се приема добре от много HR отдели и не е по правилата на корпоративната етика в много компании. Етикетът повелява честитката да е „Весели празници“. Дори наскоро бях свидетел на доста остро публично порицание на невинна грешка в подобна обява за фирмено коледно празненство… упс, извинете, празненство по повод „празниците“.
Разбира се, няма нищо лошо в толерантността към различните религии и факта, че не всички празнуват Коледа. Но по какъв начин да назове човек празника на 28 декември? И още повече – да му бъде деликатно посочван ъгълът, като употреби думата Коледа? Май малко прекалено, а? Честно казано, не съм забелязал подобно самоотвержено „честито-празничене“ по Коледа в стара Европа. В Германия например „Frohe Weinachten” (Весела Коледа) е пожелание с вълшебно звучене и традиции. Всички и навсякъде го ползват. Дори и в Берлин, нищо че турското население в града е над един милион и в Кройцберг немска реч почти не може да се чуе. Но да не засягаме „немската диагноза“, че и тяхната не е лесна, като стане въпрос за исторически комплекси…
Нека се върнем на северноамериканска територия, че тук примерите за обществени предразсъдъци са като че ли по-колоритни и по-безопасни. (Или поне най-малкото никога не са водили до световни войни.) Та значи, ако трябва да сме съвсем точни, като че ли най-голямо количество комплексирани бели мишки пъплят по подовете на американските и канадските организации и институции. Освен „холидействането“ по Коледа друг интересен момент е антисексизмът и отношението към половете (и псевдополовете дори). Всеизвестни са стандартите за равнопоставеност между мъже и жени в деловия свят. Въпрос на престиж за всяка организация е да има поне една жена в борда на директорите. – Ясен признак, че въпросната организация е напредничава и „модерна“. Дори често това да е само фасада. И не дай си Боже някой от мъжкия състав да си позволи да флиртува с въпросната дама – на следващия ден вече ще е част от пазара на труда.
Съвсем наскоро, преди „Холидея“ тази година (онзи на 28 декември), медиите в САЩ изнесоха за пореден път любопитна новина за незабавното освобождаване на трима високопоставени служители на „Прайс Уотърхаус Купърс“, след като разпространили мейл по вътрешната мрежа на компанията, с който правили оценка на 13 новопостъпили служителки. Скалата на оценка била безобидна и простичка – „най-атрактивна мацка“. Истерията стига дотам, че комплиментите към дама на работното място са превърнати в доста тънък лед и потенциална опасност за кариерата на всеки, дръзнал да проявява джентълменски обноски. Интересно поведение за нации (визирайки Северна Америка, без онези със сомбрерата най на юг), които още имат живи съграждани, помнещи времената, когато жените, например, не са имали право да избират или бъдат избирани. За справка – Албания признава избирателните права на жените в същата година, когато и САЩ, а Азербайджан (!) – две години по-рано… Да не говорим за статуса на дамите в САЩ с различен цвят на кожата (а и не само дамите, разбира се). В този ред на мисли и онази сълзлива история за тъмнокожата, която самоотвержено отказала да отстъпи място на бледоликия в градския транспорт. – Постъпка, която се издига в ранг на национален героизъм и символика. И това се случва в САЩ в средата на петдесетте години, когато в София вече е имало от доста време градски транспорт и всички са си сядали и ставали произволно. Доколкото знам, не е било проблем и за българомохамеданите да вземат влака от Югозападните Родопи, да дойдат до София и да се метнат на някоя седалка в трамвая за Княжево например… (е, вярно, че по-късно във времето комунистите у нас също ще се запишат по въпроса с българомохамеданите и успяват сериозно да позамърлят толерантния образ на българина, ама друга тема, а и все пак не е за едната седалка в трамвая).
Няма лошо, нека пак си се върнем към Северна Америка, че там, както се разбрахме, е по-безопасно и благодатно за коментари. Чест и почитания за Роза Паркс от Алабама (дамата със седалката), ама на тоя фон крайностите на днешното американско съвремие ми изглеждат като шизофренно търкане с гумичка върху написано с химикалка върху лист хартия. Да ме поправят психолозите, ако бъркам, но май терминът за подобен сюжет се нарича „комплекс“?
Споменах някъде по-горе цвят на кожата. Е, ако има тема, по която има какво да се сподели в Северна Америка и най-вече САЩ, то това неминуемо е отношението към цветнокожите. Или по-скоро еволюцията на това отношение. По-голямо световно кандилкане на една нация от една крайност в друга по един въпрос в рамките на няколко десетилетия, мисля, че все още светът не е виждал. (Дори и деликатно кодираното гузно отношение на съвременна Германия към евреите е изключително дипломатично, премерено, без крещящи крайни псевдосебедоказвания.) Нищо подобно не може да се каже за Северна Америка (сомбрерата и по тая тема не влизат в сметката). Времената на Мартин Лутър Кинг, неговото убийство, Ку Клукс Клан и безброй други подобни случки далеч не са толкова назад в съвременната история на САЩ. Да не говорим, че отделни случки на, меко казано, явно тенденциозно отношение към цветнокожи в Америка е имало и съвсем доскоро. Тъмнокожият Родни Кинг е зверски пребит публично от полицията на Лос Анджелис през 1991… и само двайсет години по-късно вече тъмнокожите са изключително деликатна тема в американското общество. Те са само и единствено „афро-американци“. Думата „негър“ е абсолютно табу във всеки вид лексика. Ако искате мигновено да си навлечете неприятности в американското общество – то изпуснете неволно тази думичка, независимо в какъв контекст. Нищо че може би не сте оттам и сте за малко и, да кажем, идея си нямате за безобразното отношение към тъмнокожите в миналото. Нищо че може би идвате от географски район като, да кажем, Балканите и забранената думичка с „н“ означава точно толкова за вас, колкото абориген, инуит, масай и т.н.
Парадоксът в отношението към цветнокожите (или да си го кажем директно гузната обществена съвест на американеца) тласка модела на общуване в абсурдни крайности. – Немислимо е днес някой да бъде наречен „черен“ (black), макар това да е било приетото определение в миналото. Сега тези граждани са наричани „цветнокожи“, „разноцветни“ и какви ли още не причудливи определения. За да избегнем недоразумения, овреме държа да уточня, че казаното от мен тук няма нищо общо с расизъм или ирония към универсални ценности в съвременните общества. Опазил ме Господ! Нямам намерение дори и да се доближавам до сложни анализи по темата. Най-малкото защото настоящите редове се предполага да са леко следобедно четиво за хора с кабелна телевизия и достъп до интернет. Просто няколко щрихи на еволюцията на едни обществени нагласи и крайностите, в които се люшка махалото на публичните им проявления. А когато като културен паралел на това прокараме линията и на една съвсем различна и чужда култура, като например тази на човек, израснал на Югозападните Балкани, където първите живи афро-американци се появяват през деветдесетте като „сини каски“, картинката става още по-свежа.
В тази връзка интересна случка ме развесели наскоро. В българските магазини в Торонто и Чикаго се продават шоколадови бисквити „Негърче“, произведени в България. Спокойно! Дипломатическият скандал е избегнат (засега)! Надписът „Негърче“ е само на кирилица. Бихте ли си представили обаче, ако тези невинни бисквитки, произведени някъде в Североизточна България, трябваше да се представят официално на американския пазар? “Chocolate cookies Neggerкid”? Ужас! Скандал!… Е, да де, ама може ли да наречем тези съвестни хорица във фабричката в Североизточна България расисти?! Да не говорим, че доколкото си спомням от детинство, някакви негърчета се появяваха и в тефтера с рецепти на баба ми… Въпреки всичко това, явно тази показна еманципация е доста заразна в самия край на 20-и и началото на 21-ви век, щом достига и до България, макар и в малко по-различен вид. Всички помним как една вечер в началото на деветдесетте си легнахме с цигани във „Факултето“ и се събудихме с роми (пак във „Факултето“). Странно как векове мирно и спокойно сме си съжителствали с циганите и как думата „циганин“ изведнъж стана обидна? Чак почвам да си мисля, че някой явно има нужда просто да бъде в ролята на „пазителя“ на баланса и да се кичи с добродетели. И ако в случая с Америка и афро-американците можем да говорим за гузна историческа съвест, странно какъв е случаят с ромите, когато понятия като расизъм са традиционно непознати за българина? Не съм чувал за роми роби и доколкото знам, ако са си купували билетчета, са си сядали по трамваите, откакто ги имаме в София. Та с две думи, темата в български контекст не е толкова интересна и задълбавайки в нея, рискуваме да напуснем периметъра на лекото следобедно четиво и да се превърнем в поредните драскачи на политическата конспирация на прехода.
Така че назад към Чикаго, там е по-интересно. А както традицията повелява, като сме в Чикаго, не може да не отскочим и до Ниагара. А там и още по на север се срещат индианци в резервати. Местното население, живяло по тези земи още преди да се появят бледоликите, има едно-единствено име, което знаем още от книжките от детинство. Какво друго нещо може да е Винету, ако не индианец? Е да, ама не! В днешно време индианец се приема за дискриминираща категория. Затова държавата и обществото ги нарича вече “firstnation” (първа нация). И в тоя случай признаците на гузната обществена съвест са налице, като не се ограничават само с интересни названия. Представителите на „първата нация“ в Канада например ползват множество данъчни облекчения и преференции. Въпреки това повечето бездомници и алкохолици по улиците на Торонто и Ванкувър са именно потомци на Седящата мечка. Това означава, че всичките напъни за специални помпозни названия и преференции с цел интеграция са май само номинални и реалният краен ефект от тази малцинствена „загриженост“ е под въпрос. И тук ми понамирисва на гузна съвест и демонстративност… Но както се казва – нищо ново под слънцето.
Какво ли не правят хората днес, за да избягат от тъмните сенки на миналото.
Много от тези опити за премахване на лошия дъх от отминали събития залитат в доста карикатурни крайности днес. Тематика като равнопоставеност на половете, отношение на обществото към афро-американци и индианци са само едни от малкото примери по света. Но в крайна сметка всички сме хора и всичко, което е неестествено и против нашата природа, няма как да се задържи трайно във времето – както расизмът и дискриминацията на етническа или полова основа, така и жалките, често истерични крясъци на смешна и демонстративна псевдотолерантност.

Аз не искам да съм част от нито едно от двете! Или както се пееше в една чудесна песен на Кирил Маричков в годините на ранния преход у нас:

„Аз не съм комунист и никога няма да бъда,
Аз не съм нихилист и никога няма да бъда,
… аз съм просто човек!“

Нека сме естествени и бъдем повечко човеци през новата 2011.

Иво ПЕТРОВ, телевизия „Европа“