Украински младежи пеят в църквите на Доростолска митрополия

Двама младежи от Украйна служат като иподякони в Доростолската епархия, написа БТА. 18-годишният Михаил и 13-годишният Владимир са от Одеса, но са избягали от ужаса на войната заедно с майка си. Те разказаха, че семейството им е отдадено на вярата и именно тя ги е довела в България.

„Сега в Одеса не е безопасно, ние се надявахме, че всичко ще приключи само с преговори между държавите, но за съжаление в нашия град също започнаха обстрели и решихме да тръгнем. Нашите свещеници се запознаха с вашите когато митрополитът ви дойде с хуманитарна помощ и ни благословиха да дойдем в България, в Силистра“, разказа майката Виктория.

По професия тя е юрист. Споделя, че от малки води децата си на църква и с годините вярата им укрепнала. По-големият й син Михаил, който е студент по медицина, започнал да пее в хора на неделното училище, а по-късно се записал и в музикална школа.

След като пристигат в Силистра се настаняват в хотел, но по-късно си наемат квартира. Често посещават и местната църква. Момчетата бързо се вписват в живота на епархията и скоро Доростолският митрополит Яков им предлага да ги подстриже за иподякони.

„С радост приеха да станат иподякони – да бъдат подстригани в благодаруваната ни епархия. На всяка служба идват, служат и пеят. За мен е голяма радост да видя млади хора с такава силна вяра, с желание да служат на Бога, но не само на думи, а и на дела. Така трябва да са и нашите младежи – трябва да придобият вярата и добродетелите“, каза митрополит Яков.

След празничната литургия на Великден той ритуално подстригва за иподякони двете момчета. А те не крият, че това за тях е сбъдната мечта, нещо което дълго са чакали и за което дълго са се трудили.

„Имаме определени задължения в църквата, участваме в службите, пеем, но по-важното е друго – промяната в начина на живот. Всяка следваща духовна степен след това възлага духовни отговорности в преследване на крайната цел – уподобяване на Бога“, споделя Михаил.

Брат му Владимир, който е само на 13 години, също осъзнава отговорността, която е поел. „Чувствам се много радостен, но отговорността е голяма, защото трябва да се доказвам, да се ограничавам, трябва да съм пример за другите“, казва той.

А Виктория не крие, че се гордее със синовете, които е възпитала. Днес семейството е добре, но всеки ден посещават храма. Молят се войната скоро да свърши, за да се приберат у дома, при бащата, който е хирург, останал да служи на страната си.